Ти си това, което четеш: "Прyст и сепията: четящия мозък в историята и науката"

Под това мото ще оптам да представя книги, които чета или съм прочела наскоро. Надявам се с тази рубрика да имам повече къси и лесни за писане теми за статии под ръка за да съживя този седмичник, които засега излиза като месечник. А вие не се страхувайте да използвате бутона за коментари за да споделите какво четете и вие в момента.

"Прyст и сепията: четящия мозък в историята и науката", Марианна Волф ("Proust and the Brain: The Story and Science of the Reading Brain" by Marianne Wolf).

Научих за тази книга от една статия на Николас Кар озаглавена "Дали гугъл не ни прави по-глупави" ("Is google making us stupid?"). И мотото на тази книжна рубрика идва от там. Една от идеите на книгата е не само че ние сме това което четем, а дори че и начина по който най-често четем ни променя. Вземете например факта, че когато четем книга концентрираме цялото си внимание върху прочетеното, а и когато спрем за момент и се замислим върху прочетеното, свързвайки го с други близки или по-далечни идеи в ума си, ние всъщност не се отвличаме от темата а напротив - създаваме нужните за нейното трайно съхранение в мозъка ни връзки между мозъчните клетки (паметта е, грубо казано, засилването на определени синаптични връзки в мозъка). Четенето в интернет пък ни дава възможност да проследим множество нови идеи в бърза последователност, но за това пък не позволява по-пълнота и изчерпателна мисъл за която са нужни време а и липса на възможности за разсеяност.

Но да се върнем към по-цялостната представа за книгата. Волф използва примери от псохологията, археологията, лингвистиката, историята, литературата и невропсихологията за да разкаже историята на четящия мозък - проследявайки от една страна как детето се учи да чете (или има проблеми с това, например дислексията), а от дуга страна развитието на писането и четенето в древността. На моменти книгата е доста техническа, поне от гледна точка на неспециалистта които може би не иска да поеме всичката тази изчерпателна информация, но за мен лично това е положителна а не отрицателна черта. От това кои части на мозъка "работят" докато китайците или яапонците или американците четат, до това защо Сократ е бил против новоразпространената по негово време грамотност базирана на новата фонетично издържана азбука, в книгата ще намерите хиляди нови идеи които обаче са обвързани от една главна тема: по какъв начин четем и какво начина на четене разяснява за самите нас.

Накратко: тест за рак на простатата

Две изследвания на големи групи мъже от Съединените Щати и Европа са в момента нашумели в печата. За нещастие понякога популяризирането на такива теми има потенциала да създаде повече проблеми отколкото да разреши, и това до голяма степен зависи от това колко непрофесионлно се отнасят към работата си журналистите. Под непрофесионално имам впредвид често срещаното писане на кратки сензационални стотийки, които или само алармират читателя, или имат много малка научно популяризираща стойност и не позволяват на читателя да научи нищо полезно за себе си.

Ню Йорк Таймс публикува доста често статии които са професионалнно издържани и полезни. Такава е и публикацията в рубриката "здравни коментари" към този вестник (the NYT blog Well) от 23 Март 2009, излязла и в пeчатното издание един ден по-късно. Статията е озаглавена "Да тестваме или не: какво всъщност означават тези научни изследвания на рака на простатата?" ("Screen or Not: What Those Prostate Studies Mean")

И двете нови изследвания поставят под въпрос широко разпространеното PSA изследване (Prostate Specific Antigen, или тестване за специфичен антиген от простатата) и лечението на рака на простата. За седем до десет години, при тестване на всички мъже, смъртността при тестваните мъже не е по-малка в американското изследване и намалява само с 20% според европейското. Един от проблемите е, че честото тестването на здрави мъже без симптоми е последвано от химотерапия и операции при открити отклонения на простата, които имат потециала да наранят 48 мъже (включително и импотентност и проблеми със задържането на урината) за всеки един мъж на които помогнат да оцелее. Погледнато индивидуално, един европейски мъж има 3% шанс да умре от рак на простата. При годишно PSA изследване и лечение, този риск намалява до 2.4%.

В статията може да прочетете за някои от проблемите със самите изследвания и заключенията на редица експерти по въпроса. С няколко изречения: изглежда като че ли за мъже под 55 или над 75 години, годишните PSA тествания могат да причинят повече проблеми отколкото да разрешат. Но това може би не важи за мъже от семейства често боледуващи от рак на простата и най-вече за тези, които имат специфични симптоми на болестта (например проблеми с уринирането или кръв или сперма в урината). Специалистите съветват мъжете със семейна история да обсъдят личните си рискове и ползата от изследванията и намеса с лекар.

Какво е реалността?

(от научната притурка на вестника Die Zeit, декември 2008/януари 2009)

Прочетете това изречение: Мгоа да се обложалза, че ще го рабтерезе, мкаар че е ненопятно. Лингвиста Грахам Ролинсон е доказал чрез подобни експерименти с четене, че хората разбират прочетеното дори и когато буквите са разбъркани. Експериментите показват и как всичко, което сме научили преди, конкретизира и придава форма на разбраното от нас сега: да виждаш означава да конструираш. С други думи - вместо да виждаме нещата обективно, ние постоянно ги интерпретираме. Затова и това, което наивно приемаме за реалнст, зависи много от личната ни интерпретация.

От гледна точка на еволюционната теория, изопаченото възприятие на реалността е обяснимо. Органите с които възприемаме реалността са продукт на еволюцията, а задачата на човешкия мозък никога не е била да празбере изцяло и обективно външния свят. Вместо това мозъкът е еволюирал за да помогне на човека (или по-точно на съставящите го гени) да задоволи конкретните си нужди.

Добър пример за субектиното човешко възприятие на реалността е чувството ни за време. Седейки на зъболекарския стол, минутите ни се струват часове. Но наслаждваме ли се на нещо, времето сякъш лети. Психолозите днес смятат, че редица фактори влияят на променливото ни чувство за време - между тях е например следния: колкото по-неудобна и монотонна е една ситуация, колкото по-пасивни сме ние, полкова по-бавно ни се струва че минава времето. Скуката е един от малкото начини да забавим хода на времето.

Но какво е всъшност времето погледнато физически? Нима няма постоянно време във вселената? Дефиницията на Алберт Айнщайн е съвсем прагматична: "Времето е това, което измерват часовниците." И според неговата теория на относителността, измереното време зависи от скоростта на наблюдателя. Наблюдаван от земята, часовникът тик-така малко по-бавно на космически кораб, които се движи с много висока скорост (близка до скоростта на светлината). Това е вече доказано с експерименти с атомни часовници.

Дори и реалността на метерията изправя физиците пред редица проблеми. На нивото на атомните частици не е възможно да наблюдаваме реалността без да я обезпокоим - дори и най-внимателното измерване оставя своите следи. Причината за този проблем с наблюдението е следната: В света на атомните частици средствата за наблюдение (например рентгеновите лъчи) са по необходимост от същата величина както и обектите на наблюдение. Атомните физици са един вид слепци опознаващи света с пипане, но в техния случай всеки допир променя наблюдаваната реалност.

От която и посока да проближим този въпрос, търсейки реалността винаги намираме само нашата собственна, повлияна и ограничена от културните отпечатъци на нашето възприятие. Може би най-точната дефиниция на реалността е: Реалността е това, за което ние я смятаме.